Deadvlei, Sossusvlei
Дедвлей - мъртвото плато в Намибия
И най-после – след сума ти препятствия, прах, пот и пясък, успяхме да стигнем до Дедвлей. Последните 5 километра си бяха официален тест на оцеляване – пътят беше като слалом, все едно някой го е проектирал пиян, каращ наопаки. Добрин натискаше газта, а Тойотата се мяташе наляво-надясно като разярен носорог. Ако не беше онзи възрастен дядо с флопи шапката в началото на пътя, който с удивително спокойствие ни показа как се включва 4x4, най-вероятно щяхме да върнем пикапа с тракане, което щеше да звучи като оркестър от гайди, забити в пералня.
А междувременно… Добрин. ах, Добрин. Дали да ви казвам, че в един епичен момент почти сипа в резервоара два литра бензин, при положение че колата е дизел? Не, по-добре да не го споменавам. Само ще кажа, че от този ден нататък двамата минавахме покрай всяка бензиностанция с доза подозрение и кратък брифинг: "Жълтата капачка, нали?!"
И така – пред нас най-накрая се разкри Дедвлей. 900-годишните сухи дървета стояха там като актьори от древен театър – замръзнали във времето, черни, покрити с пясък, и абсолютно величествени. Целият пейзаж беше все едно сме в друга планета… или в спряна сцена от филм на Тарковски, само че без студ и депресия – напротив – 45 градуса жега, слънце, което удря директно в душата, и бутилка вода, която буквално се изпари пред очите ни. Не я изпихме. Не я разляхме. Просто… изчезна. Нещо като химическа магия, подарък от Намибийското слънце.
Изчакахме всички хора да опразнят пейзажа – някои по собствена воля, други изпържени и отведени. Мястото стана напълно тихо и сюрреалистично. Дори вятърът сякаш реши да ни остави насаме с тази гледка. И тогава... тогава стана най-интересното. Добрин, напълно сготвен от слънцето, в един момент застина насред пейзажа, огледа се объркано и каза:
„Аз… мисля, че се изгубих.“
"Добре", викам, "да те потърся ли?"
„Не, ще се потърся сам… около това дърво.“
И така, моят приятел – човекът, с когото делим палатка, пясък и дизелови грешки – започна бавно да обикаля около едно 900-годишно дърво, търсейки себе си. Изглеждаше философски, леко обезводнен и напълно сериозен. Ако някой го беше снимал в този момент, щеше да го обърка с съвременен йога-пилигрим, търсещ смисъла на живота в пустинята Намиб.
А голямата дюна? Биг Деди? Ммм… не. Гледахме я отдолу с уважение, дори с малко страхопочитание. Някои хора се качват там, правят снимки с веещи се шалове и после пишат "един от най-спиритуалните моменти в живота ми". Ние просто си казахме: "Следващия път."
Все пак оставихме нещо, заради което да се върнем. И може би тогава вече ще имаме и сянка… и кафе… и дизел, не бензин.
