Namibia

Toyota hilux 2,5 diesel. Namibia2Go Gondwana

Взехме колата под наем още с кацането във Виндхук – масивен Toyota пикап, създаден сякаш точно за безкрайните пътища на Намибия. Отгоре бяха кацнали две палатки, които всяка вечер разпъвахме под откритото небе – с луната за лампа и пустинята за двор. В багажника – истински къмпинг арсенал: газов котлон, барбекю, тенджери, чинии, всичко нужно за живот далеч от цивилизацията. Натиснахме газта – 140 по магистралата, вятър в лицето и хоризонтът пред нас. Още първия ден, край пътя – жираф, като от сън. В нощта на този ден в къмпинга на Етоша започна повече като сафари, отколкото като спокойно къмпингуване. Докато още разпъвахме палатките и се опитвахме да осмислим къде сме попаднали, местното животно Куду – с грацията на лос и самочувствието на шеф на резерват – се появи от нищото. Без грам колебание, най-безцеремонно вкара цялата си глава, заедно с рогата, в отворения багажник на Тойотата. След секунда-две размисъл, избра плячката си: кутията с чери домати.

Но не си представяйте, че ги изяде цивилизовано. Не. Излапа ги наведнъж, заедно с пластмасовата опаковка, сякаш е хрупкава гарнитура. Погледна ни с онзи празен, но доволен поглед, сдъвка още веднъж и се отдалечи с царствена походка.

Настъпи вечерта на барбекюто.

Готвехме. Печахме. Миришеше божествено – нещо между говеждо, свобода и леко изгорял чесън. Добрин, ентусиазиран от задачата да обърне месото, направи движение, което само човек с вяра в себе си може да направи – протегна ръка под решетката. Да, под барбекюто.

Аз изкрещях. Месото изпищя. А Добрин се опита да се престори, че нищо не е станало, но истината е, че за секунда ръката му буквално беше част от пейзажа на жаравата.

Но оцеля. Разбира се, че оцеля. Това беше част от пътуването.

Всъщност всичко беше част от пътуването – от гумата, през барбекюто, до безкрайните пясъчни пътища, които не водеха никъде и едновременно с това – навсякъде.

Преди Людериц обаче спукахме гума посред нищото. Добрин се вцепени – притеснението му беше почти по-голямо от гумата сама по себе си. Но изневиделица се появиха местни хлапета, които ни помогнаха да я напомпаме и криво-ляво стигнахме до сервиз. След това ни чакаха чакълести пътища, нажежен пясък и километри дива, сурова красота.

Пикапът мина през всичко. А ние – с него. Това не беше просто транспорт, а част от нашето голямо пътешествие из суровата и красива Намибия.