Cape of Good Hope
Нос Добра Надежда
След двата полета от Лондон с Добрин бяхме като два разпаднали се куфара на летищен конвейер — душата ни на едно място, тялото на друго. Но какво са няколко часа турбуленция, недоспиване и авиационно меню от епохата на динозаврите, когато целта е Кейптаун! Мечтаният южен край на Африка ни зове.
Първото впечатление? КАФЕ. С главни букви и поне тройно еспресо. Ако някой ни беше снимал тогава, със сигурност щеше да ни обърка с експедиция от филм за оцеляване. Добрин се клатушкаше като пират след корабокрушение, а аз… аз просто следвах миризмата на кафе като анимационно куче по следа.
Намерихме хотела на улица Уестминстър — място, което звучи като да е в Лондон, но всъщност мирише на океан, цветя и… приключения. Стаята? Романтичен кошмар. Едно легло 140 см, предназначено или за влюбени хамстери, или за двама мъже, които ще преразгледат границите на личното си пространство. Имаше една завивка. Добрин ме погледна. Аз го погледнах. Рецепцията ни даде втора.
От терасата се виждаше океанът — същият, който най-вероятно е вдъхновил поетите, а също и онзи стадион от Световното по футбол 2010, където всички се чудеха какъв е този звук (вувузелите – африканската симфония на хаоса). Градът ухаеше. На цветя. Навсякъде. Дори контейнерите за боклук. Толкова бе различно от Претория и Йоханесбург, където, честно казано, след три следобед дори сенките избягват улиците.
На следващия ден се озовахме пред прочутата табела "Cape of Good Hope" – Нос Добра Надежда. Добра надежда имахме, но и добър вятър, който ни издуха почти до носа на самия Добрин. Символично и почти библейско преживяване. Впоследствие отскочихме до колонията с пингвини – мили, чаровни и фотогенични… до момента, в който Добрин реши да интервюира един от тях. Пингвинът не оцени жеста и едва не остави Добрин с един пръст по-малко. Оттогава наричаме това "журналистика на ръба".
Понеже нищо не може да бъде напълно романтично, решихме да се включим и в морска разходка с корабче, за да видим морските слонове. Ако под "разходка" разбирате безкрайно лашкане, и викове от типа "дръж се, братко!", да, беше великолепно. Гидът ентусиазирано ни обясняваше как да разпознаем мъжкия екземпляр, но честно казано, за мен всички изглеждаха като сърдити чичовци на къмпинг. Единственото, което искахме, беше да слезем и да целунем твърда земя.
След два дни в Кейптаун се качихме на малко самолетче до Виндхук. То беше нещо като консерва с крила и пилот, който приличаше повече на сърфист, отколкото на авиатор. Но така започна същинската част на нашето пътуване…
И да — Кейптаун остана в сърцата ни. Или поне в онова кътче, където се пазят спомените за пингвини и добри надежди. Казахме си, че ще се върнем отново. Да разгледаме лозята и да видим Кейптаун отвисоко — от онзи хълм, който виждахме само на пощенски картички.
