Carpool
Добрин току пристига в Розовия град Джайпур, Раджастан
Лалит от Делхи
Лалит беше не просто наш шофьор – той беше наш пазител, навигатор, спасител и човек, който превръща движението през хаоса на Индия в почти балетно изкуство. Толкова мил и внимателен, че всеки път, когато посегнех към вратата на колата, тя вече беше отворена – с уважение, лек поклон и усмивка, която просто не се махаше от лицето му. Шмугаше се между колите с такава грация, че на моменти изглеждаше, сякаш цялото движение се огъва около него. А в Джайпур… там буквално ме спаси от автобус, който имаше други планове за живота ми.
Лалит беше от онези хора, които те карат да се чувстваш, сякаш си на гости у стар приятел – носеше ни почти на ръце, сякаш не сме туристи, а негови близки, дошли отдалеч. Обожаваше люти манджи, които ядеше с такава наслада, че само като го гледахме, започвахме да се потим. Един от най-интересните ни дни беше, когато ни заведе в Джантар Мантар – мистично място, където гледахме зодиите, следяхме движението на слънцето и определяхме времето по гигантски каменни часовници, сякаш сме древни астрономи, изгубени в друга епоха.
Видеше ли, че се заглеждам през прозореца – натискаше мигача и отбиваше без дума. „Съъъъър, маймунки на скутер – снимайте!“ – и така имам едни от най-любимите си снимки от Индия, благодарение на неговия усет и внимание към моя фотографски глад.
А сега, позволете ми да отворя една болезнена скоба. Защото ако си мислите, че най-страшното в Индия са трафикът, подправките или сблъсъкът с култури – не сте били на индийска бензиностанция в търсене на кафе. Там няма кафе. Никакво. Само бензин и Кока-Кола без захар. И в тези моменти, в тази безкафеинова пустиня, Лалит ме гледаше със съчувствие, като човек, който иска да помогне.
До последната ни среща преди влака за Ришикеш, Лалит не спираше да бъде усмихнат, внимателен и спокоен, дори когато ние се влачехме изтощени с раници и куфари. А когато вече си мислехме, че сме се сбогували… той отново се появи. Посрещна ни в Делхи с широка усмивка и думите: „Резервацията ми отпадна, но знаех, че ще ви видя пак.“ Как да не го обичаш?
Надяваме се да се видим отново – с люта храна, открехната врата на колата и онзи безкраен, сърдечен Лалит, който ни даде много повече от просто пътуване. Той ни даде приятелство на четири колела.
