Wuestenquell Guest Farm, Namibia

Вюстенкюел

Слънцето над Вюстенкюел клонеше към хоризонта, а ние с Добрин вече си бяхме осигурили най-добрите места за залеза – на бара.
Пийвахме си коктейли – от онези, в които няма идея какво точно има, но слагат плод и чадърче, така че се чувстваш в отпуск независимо от географията.

Сервитьорката беше усмихната и разговорлива, от градче на брега на Атлантика, наречено Свакопмунд – нашата дестинация след два дни.
Питаме я с ентусиазъм:

„Покажи ни какво да очакваме! Има ли нещо красиво там?“

Тя кимна. Беше горда. Извади телефона си и започна да ни показва... фотоси.

Пет.
И всичките – абсолютно еднакви.

На всяка снимка беше тя – с една и съща усмивка, едно и също рамо леко повдигнато, поглед в страни. На заден фон – някакво море. Може би Атлантическият океан, може би Черно море, може би просто фон от Windows XP.

„Това е Свакопмунд!“ – каза тя.

Ние се спогледахме.
Първото кикотене избяга през носа на Добрин. Второто вече беше смях. А третото...
Аз паднах под бара. Буквално. Хвана ме смехов удар.
Добрин не можеше да си поеме въздух. Хилеше се с коктейл в ръка като човек, който е забравил за всички грижи…
Слънцето беше залязло преди час, а небето над Вюстенкел бе осеяно със звезди — от онези, които не просто светят, а направо те гледат. Ние стояхме на края на къмпинга, по средата на нищото, в страна където дори сенките се крият през нощта. Тойотата ни — паркирана на два километра по прашен път в тъмното. А около нас? Само пустиня, вятър... и тишина, която не носи мир, а напрежение.

Изведнъж, от нищото, се появи пикап. Истинска машина от фермерски сънища — избелял от слънцето, миришещ на дизел и сено, със следи от кал, и... живот.
„Ще ви закарам“, каза човекът.
Погледнахме се. Алтернатива нямаше. Качихме се отзад — в каросерията, където обикновено стоят бали слама или… понякога кози.

Добрин огледа вътрешността със същия ентусиазъм, с който човек би влязъл в тъмна изба, където се чува странен шум.
Все пак се качи. Веднага падна на колене, инстинктивно хванал дръжката на задния капак. Нямаше седалки. Нямаше и милост.

Пикапът потегли. Рязко.
Завой вдясно — Добрин се плъзна към мен като мокър чувал с картофи. Завой вляво — залепи се за металната страна и изстена:

„Това е... най-страшното нещо, което съм правил.“

Вятърът свиреше, пътят подскачаше, а ние – две сенки в открита каросерия – се клатехме като пране на тел.
Добрин вече не говореше. Само дишаше тежко, стискайки дръжката така, сякаш животът му наистина зависи от нея.
Очите му бяха като на герой, който преживява вътрешна буря. Виждаше звездите… но не ги усещаше романтично. За него те бяха свидетели на възможния му край.

След, може би, десет минути (но за него – десет живота), стигнахме колата.
Скочихме от каросерията.
Добрин падна на колене, този път не от уплаха, а от облекчение. Погледна ме и каза с пресекващ глас:

- Треперя като коте в морска вода.“

И наистина — ръцете му леко потрепваха. Очите му още се въртяха на четири посоки.
Но беше жив. И с една история по-богат.

И така, някъде в Намибия, под най-звездното небе, Добрин преживя момент, който никога няма да забрави — не защото беше красиво, а защото все още не вярва, че е оцелял.