Agra, Uttar Pradesh

Тадж Махал

Тук с Добрин сме на Тадж Махал – символ на любовта, архитектурно чудо и място, където туристът влиза с въздишка и излиза с фотоалбум от 3000 снимки на една и съща сграда под различен ъгъл. Бяхме на входа още преди изгрев слънце, което по принцип е нормално… освен ако не си Добрин. За него ранното ставане е по-болезнено от зъб без упойка. Човекът се влачеше като призрак с отворени очи, цялото му същество крещеше: „Това е сън! Това няма как да е реално!“ До към 10 сутринта все още не беше сигурен дали е буден или е в много подробен сън, в който някой го е извлякъл от леглото, за да гледа как слънцето осветява мрамор.

Най-доброто в случая? Добрин беше с автентични джапанки от битака на Малашевци. А защо? Защото аз го излъгах, че в мавзолея ще трябва да влизаме боси, и той, мил човек, реши да бъде подготвен като духовен поклонник. Минути по-късно се оказа, че не е нужно да си събуваш обувките, но той вече беше в режим „Дзен и гумена подметка“.

След величествената разходка вътре, нашият гид – много сериозен човек с папка и тайминг до секундата – ни съобщи, че сега е моментът да напуснем комплекса. Спокойно, категорично, все едно си ни казва: „А сега се прибирайте вкъщи“. Е, не. Ние дружно оспорихме това решение с цялата тежест на изморени, но свободолюбиви туристи. Продължихме да се мотаем из градините на Тадж Махал още поне час, правейки снимки, броейки катерички и обсъждайки сложни въпроси като: „Дали Мумтаз би била фен на джапанките от Малашевци?“.

Истината е, че Тадж Махал е красива работа – но още по-красиво е, когато го изживееш в джапанки, сънна абстиненция и с приятел, който може да се смее и на изгрева, и на себе си. Накрая си тръгнахме с леко изгорели от слънцето носове, една торба спомени и обещанието никога повече да не ставаме преди изгрев. Освен ако някой пак не излъже Добрин.