boys from Lüderitz

Три момчета в Людериц

Малко след пристигането ни в Людериц, още преди да усетим къде точно сме попаднали, вече се катерехме към църквата – една от най-високите точки в градчето и, честно казано, вероятно най-ветровитото място на юг от Екватора. Вятърът не просто духаше – той взимаше решения вместо нас. На моменти буквално ни полягваше към земята, сякаш искаше да ни прошепне: "Назад, софийски туристи!"

Добрин се държеше геройски, макар и с коса в устата, но аз мълчаливо стисках зъби, защото не му бях казал истинската причина да дойдем чак дотук. Крайната цел на моето пътуване не беше просто приключение, не беше фотография, не беше сафари. Беше една: да намеря диамант.

Да, сериозно. Бях решил, че ще намеря диамант с просто око, ей така, между паветата на Людериц, или пък някой ще го изпусне в пясъка пред мен. Разбира се, не намерих нищо, освен пясък във всяка обувка и едно леко разочарование, което прикрих с фразата: "Тука май са ги обрали вече."

Но слизането от църквата оправи всичко. Там, в подножието, се заговорихме с три местни момчета, които караха велосипеди срещу вятъра така, както ние караме срещу понеделник – с усилие, но без грам оплакване. Те изглеждаха като излезли от някой класически кадър. Всъщност, моментално си помислих за онази снимка на Мартин Мункачи – „Три момчета на езерото Танганайка“. Само че тези не бяха голи и скачали във вода, а с плетени пуловери, усмивки до ушите и едни героични велосипеди, по-стари от нас с Добрин взети заедно.

Направих им снимка. Може да не намерих диамант, но честно – мисля, че хванах нещо по-ценно. Един от онези моменти, в които светлината е точна, вятърът не разваля, а под обектива имаш трима малки великани, които карат срещу целия свят с кеф. В Людериц.